Едва трета среща, а сякаш вече ме познава. Имам чувството, че е свалил емоционалната ми анамнеза, че в мълчанието между нас се настанява някакъв уют. Просто ме усеща и с прецизност на хирург разсича всяко колебание.
Едва трета среща…
Хората ми казват, че трябва да съм предпазлива. Разбира се, не съм. Пазенето ми открадна толкова мигове в живота, че съм придобила инстинкт за бягство. Вече съм голяма, заслужих си липсата на предупредителни табели.
Имам нужда да му вярвам и ако каже, че Земята е квадратна, да се метна на лов за ръбове.
– Чай от джинджифил, нали? И кафето с канела. Избрах ти чаша в лилаво.
Откъде може да знае? Кимам.
– Искаш ли да гледаме филм за осемхилядник?
Кимам.
– Обичаш ли да тичаш?
Кимам.
Обичам, но не физически. Мечтая на скорост, мълча оглушително, измъквам се бързо.
– Кой те нарани последно?
– Прекрасният Лорд Никон, който изчезна в Милано. Ужасно ми липсва, както и снимките в него.
Усещам как очите ми се пълнят със сълзи. Става така всеки път, когато се сетя.
Той ме придърпва към себе си. Гали ме. Толкова отдавна не съм била мила, че тотално блокирам.
Замислям се дали глаголът “милвам” още е в обращение.
– Бърчиш нос.
– Да, винаги го правя, когато не съм на тази планета.
Оглеждам стаята му в опит да осъзная какво не е наред. Книги – ок. Някакво растение – добре. Чисти чаршафи, подреденост. Дотук нищо не подсказва Голяма Червена Светлина. Освен един шкаф. Имам чувството, че е заключен.
Едва трета среща…
Вече толкова съм свикнала да не ми пука, че дори не знам как да задавам въпроси. Очите ми се спират върху шкафа.
– Какво гледаш? А, тук ли? Тук няма нищо. Разкажи ми за Милано.
– Град на цветовете и туризма. Интресно е. Витрините са живи, има един левитиращ човек, гълъбите са атракция.
– И аз съм бил там веднъж.
Чудесно – помислих си – Ще имаме и двете версии, което въпреки рационалните ми убеждения, е причина леко да се замечтая.
Едва трета среща…
– Кога си бил там?
– Искаш ли ключа за шкафа?
Въпросът ме завари неподготвена и той сложи ключа в ръцете ми.
– Да? Не? Нужно ли е?
Отварям шкафа. Пълен е с фотоапарати. С чужди спомени, които липсват, с откраднати картини.
Сред тях намирам апарата, който някой ми задигна в Милано. Моят Лорд Никон.
– Защо? – обърнах се към него.
– Първоначално за пари. Но след като видях снимките разбрах, че искам да те опозная.
Придърпва ме към себе си. Гали ме. Замислям се дали глаголът “милвам” още е в обращение и затова как хората ми казват да внимавам.
Едва трета среща, а сякаш вече ме познава.
автор: Юлия Желязкова